Не знам какво е... никой не знае. Не може да се опише, думите не стигат... нещо велико... то може всичко... и да наранява. А защо наранява?!? Нима не е това, което осмисля живота... а какво е той когато си наранен?... АД!... Тъга... сълзи в очите... горят... горят... отдавна... завинаги, така е... и така ще бъде. Ти си всичко... и нищо... изгряващото слънце... луната във нощта... играчката, която всяко дете желае... но никога не ще бъде моя... За мен си живот... без теб няма смисъл... защо да продължавам?!? Когато теб те няма, когато ти си с друга, няма слънце... няма луна... НЕ! По-скоро затъмнение! Нима си заслужава? Просто съществуване... без капка щастие... само тъга... сълзи в очите... горят... горят... примката се затяга все повече и повече... Това е! Няма вече живот, няма го и него... то, което наранява... то, което окачи въжето на моята шия и ме извади от ада на земята!