Какво е когато разбираш, че си просто приятел, макар да искаш повече?! Не е трудно да кажеш, или поне на мен не ми е...Защо трябва винаги така да става?!? Нима не заслужава всеки да бъде обичан? Какво означават милите думи...и след това студения поглед? Защо така се случва...Започваш приятния приятелски разговор, в който има капка надежда...мили думи, които говорят...разбираш, че има нещо...не е просто приятелство и в следващия миг усещаш как рухва всичко, когато той заговори за любовта на своя живот и колко съжалява, че я е изгубил... когато ти цитира неща казани от нея и ти разбираш, че си нищо, всичко в теб се свива и искаш да заплачеш, умираш...защото и любовта умира...А когато на него му е тъжно...на теб ти е по-зле...и не знаеш дали ти си направила нещо...или друг е виновен и просто стоиш безсилна със кървящо сърце и избили на очите сълзи, но той не разбира, изобщо не осъзнава какво ти причинява...Всичко е толкова объркано...виждаш неща, усещаш ги, чувстваш...и в следващия момент разбираш, че не е така...че просто си се заблудила и не означаваш нищо за него...нищо освен утехата, която му трябва...лекът за болката от разбитото му сърце...какво като и твоето сърце боли...ти оставаш приятелката...тази, на която може да разчита...тази, с която понякога се държи толкова мило...толкова нежно...и тогава си мислиш...ето, той е...той е този, който също те обича, който има нужда от теб, както ти от него...и как само искрите на любовта прехвърчат между вас...но всъщност това е просто погрешно впечатление...или може би не всичко е толкова объркано, толкова неясно, но едва ли...И все пак ти го обичаш...въпреки всичко...без значение, че той не отговаря...това е най-тежкото...когато осъзнаваш, че си нищо, една малка част от големия свят, която с нищо не се различава от другите, която въпреки всичките си опити да направи другите щастливи не е заслужила да изпита неуписуемото чувство любов...не, не любов...любовта често се изпитва...защо обаче винаги е несподелена...това е то...'c'est la vie!'