Дзърр... бие звънецът. Навън започват да се чуват гласове... викове от щастие. И нима нямат право на това - последният звънец удари... А ние?... Защо стоим тъй мълчаливи и никой не смее да стане и излезе. Защо след като толкова желаехме преди часът да свърши. Нима различно е сега? Но никой не излиза. Седят си всички по местата с наведени глави, сякаш вързани с въже. Но да... това е капка истина. Защото тук сме за последен път и никой не желае да напусне, да си тръгне. Няма да ги има вече веселите часове, картите в кафето, закъсненията и отсъствията. Няма да ги има вече и даскалите, които все за нещо се заяждат. Това звучи така добре... нали го искахме през всички тези пет години. С нетърпение очаквахме да дойде последния ден. И ето го, той е вече тук. Та това е повод за радост... Но защо сме толкова унили... мълчим. Да, тежко е... Всеки по свой път потегля, разделяме се ние... нашия клас и сега започва истинския час - животът на всеки от нас.