Седя пред топлата камина. Гледам как пламъците се гонят и галят парченцата жар, които са остнанали. Прехвърчат искри. Както когато бяхме заедно... Да, беше хубаво. Разхождахме се в парка хванати за ръце. Светът около нас не съществуваше. Бяхме само аз и ти. Нищо нямаше значение. Ами топлите вечери... помниш ли ги? Гората, звездите, онази поляна - всичко беше толкова прекрасно, сякаш всичко се радваше с нас. А помниш ли първия ден - първата ни среща, когато погледите ни се сляха. Не можехме да откъснем очи един от друг. Нищо нямаше значение. Да, това бе любов, това бе щастие. Но ти какво направи... Забрави всичко изведнъж. Забрави топлите вечери, забрави разходките в парка, звездите, онази поляна... нима всичко беше лъжа? Просто шега. А аз - поредната попаднала в паяжината ти. Но ти изглеждаше толкова искрен. Мислех, че се чувстваш като мен. А всъщност си искал само да се подиграеш и да ме нараниш. Е, успя. Дано си доволен. Това писмо е последното нещо, което получаваш от мен. Ако искаш го изгори или разкъсай на парчета... Мен няма да ме видиш, защото аз те обичах, а ти се подигра. Ти не си човек! Ти не можеш да обичаш!