Беше хубав пролетен ден,
ти вървеше заедно с мен,
бяхме щастливи с много мечти
между нас прехвърчаха искри,
разговаряхме безгрижно,
нямаше нищо тревожно.
Дни наред ходехме така -
весели, без капчица тъга.
Но денят ни вече не е жив -
ти стана хладен, мълчалив.
Какво става - не разбрах
и накрая не издържах.
Попитах те за това,
ти отвърна ми с тъга:
"Съжалявам, но вече си сама,
аз се влюбих в друга и сега
оставям те във този миг сама,
без мен си вече ти - сама".
На своето място замръзнах,
а ти се извърна и тръгна.
"Сама?", след теб извиках аз.
Ти спря и се обърна в този час.
"Ти мислиш, че съм сама. Нима?
Оставяш ме сега, да, но не сама!
Нима мислиш си единствен на света.
Забравяш, че приятели си имам в живота.
Дори сред птици и цветя
аз пак не съм сама.
Оставяш само малко празнина в сърцето ми сега,
но тя не ще остане пуста -
много обич има покрай мен.
Не си мисли, че съм сама,
без любов останах в този ден,
но не сама.
НИКОГА САМА!