Сънувах странен сън. Сякаш духът на следващата Коледа ме беше посетил. Само дето не беше Коледа.

Остър звук прониза слуха му и Т отвори рязко очи. Беше настроил алармата на телефона си така, че да събуди и съседите - в случай, че тя не успееше да събуди него, поне техните негодуващи крясъци и гневни потропвания по тръбите на парното да успеят. Но това беше навик, останал от миналото. Сега нямаше кой да го събуди. Т нямаше съседи. Или поне не наблизо. Живееше в къща - къщата на мечтите му. Беше в краен квартал, точно под планината. Нямаше крясъци, нямаше потропвания по тръбите. Та той заради това се премести. Заради това и защото винаги се беше мечтал да живее в къща под планината. Е, сега живееше.

Т се пресегна лениво и натисна копчето за отлагане. Искаше да остане още пет минути в леглото и си нямаше доверие, че ще остане буден. И с право. Когато алармата отново прозвуча след десет минути, Т се беше унесъл по пътя на дълбок сън и се сепна. Надигна се с такова усилие все едно тялото му тежеше. Като цяло нямаше проблем със ставането, но тази сутрин се чувстваше някак грохнал.

Почти механично се освободи от боксерките, които му служеха за пижама и се пъхна под душа. Хладката вода успя да го поразсъни. По принцип обичаше струята да е гореща, но сутрин винаги намаляваше степента. Беше изпитана рецепта за събуждане, която с времето също се беше превърнала в навик.

Имаше още една рецепта, но тя не можеше да се прилага всяка сутрин. Или поне не, когато вечерта беше завършила като снощната. Т се беше прибрал от бара сам. Обикновено успяваше да завърти нечия женска глава с приказките си за топлината на изкуствената камина в дневната, за шестнадесет годишното вино, което държеше за специални случаи и смяташе да отвори именно тази вечер, за закуската, която щеше да я накара да си оближе пръстите на следващата сутрин. Да, Т знаеше как да очарова някого за една вечер. Но не и предната. Предната вечер не желаеше компания.

Т замени хавлията, увита около кръста му, с елегантен панталон. Сложи и риза, която да подхожда и довърши вида с вратовръзка. Така изглеждаше той сега. Винаги спретнат и стилен. Откакто се беше издигнал в офиса, дънките и тениските не присъстваха в гардероба му. Но те не му липсваха. Той винаги беше искал да бъде един от „костюмарите“, както ги наричаше. Искаше да го възприемат сериозно. Е, сега го възприемаха.

Кафе-машината остана студена. Т вече не пиеше кафе вкъщи. Чашата го чакаше на бюрото му в офиса всяка сутрин. Откакто се издигна, времето му беше твърде ценно, за да го влага в приготвяне на кафе. Да, сега имаше човек, който го правеше вместо него.

Т грабна куфарчето от седалката до себе си и натисна дръжката на вратата. Тротоарът пое тежестта му на излизане от спортната кола, с която той така се гордееше. Винаги беше искал да кара такава. Е, сега караше.

Още не беше прекрачил прага на асансьора, когато секретарката го затрупа с хиляди задачи за деня. Имаше среща с важен потенциален клиент, маркетинг мениджърът искаше да говори с него, а от счетоводството бяха оставили куп документи, чакащи неговия подпис. Да, неговият подпис беше важен сега.

Когато най-накрая телефонът му спря да звъни и Т реши, че няма какво повече да свърши, навън беше вече тъмно. Дори луната не се виждаше. Прозорецът в офиса откриваше гледка единствено към съседните небостъргачи, улицата, която по това време жужеше от хора, и барът отсреща.

Т се запъти към бара. Това беше нещо като традиция. Всяка вечер той и колегите му отиваха там да изпият по едно след работа. Подмина спортната кола, която все още седеше паркирана на мястото, на което я беше оставил преди часове, и прекрачи прага на заведението. Днес не беше задимено както вчера. Днес вече имаше забрана за тютюнопушенето на закрити места. Това не го притесняваше. Т никога не беше попадал в капана на никотиновата зависимост. С недоумение гледаше хората покрай себе си, които инвестираха по пет минути на всеки час в една цигара. Колко време можеше да спестят.

Колегите му помахаха приканващо от една от масите в ъгъла и Т се запъти към бара да си поръча питие. Барманът дори не го попита какво желае. Чашата със скоч изникна пред очите му преди да каже и думичка. Да, тук хората го познаваха.

Предната вечер не се беше случило така. Но както тогава, той се приближи до масата на колегите си. Сега си спомни защо беше пожелал да се прибере сам. На съседната маса група момчета празнуваха ергенското парти на своя приятел. Т изпитваше съжаление към момчето. За момент се постави в неговите обувки и поклати глава. Беше твърде млад. Имаше толкова много неща, които Т искаше да свърши преди това – да се издигне в офиса, да си вземе спортна кола, да заживее в къща под планината. Той нямаше време за сериозна приятелка. Не сега.

Беше си обещал също, че когато постигне всичко, ще обиколи света. Той искаше да пътува. Искаше да види Париж, Лондон, най-вече Рим. Но не сега. Щеше да научи италиански и тогава. Но сега беше твърде зает.

Искаше да се запише и на курс по гмуркане. Т отдавна искаше да се научи да се гмурка и да разгледа морското дъно. Но не сега. Сега нямаше време  за губене.

Т разбра, че беше протегнал крака си твърде далече от масата едва когато момичето, носещо празни чаши към бара се препъна в него. Таблата се преобърна в ръцете й и стъклата с трясък се стовариха на земята, разпръсквайки се на малки парченца наоколо. Но преди подносът да ги захлупи, Т видя нещо. Видя себе си. Отражението му за миг го погледна от огледалната повърхност. Но това не беше неговото отражение. Та Т нямаше бяла коса. Лицето на Т не беше смачкано като това в отражението. Очите му не бяха хлътнали. Вчера не бяха. Не бяха, нали? Кога беше минало всичкото това време? Не можеше да е минало, та той искаше още толкова много неща да направи. Късно ли беше вече? Не можеше да е. Това трябваше да е някакъв кошмар. Не беше истина. Беше сън.

Човече, събуди се!