Имало едно време, много, много отдавна, едно кралство. Но то не било
обикновено кралство, а било 
вълшебно.
В него живеели много могъщи магьосници, чиито вълшебства били прочути
в цялата западна гора. Но най-вече едно от тях, за което селяните давали
и последната си жълтица. Те владеели природните стихии и силата на светлината.
С едно замахване на магическата пръчица можели да запалят всички свещи
в кралството и да задвижат и най-сложното зъбно колело.
В кралството се издигал огромен дворец с шест много високи и островърхи
кули. Но той не бил обикновен дворец, защото всяка кула имала свой крал
или кралица и всеки от тях се грижел за своите поданици. Но те нямали
право да общуват по между си. Можели единствено да разменят заклинания.
Един ден кралят на третата кула решил да възнагради своите магьосници
за усърдието, с което вършели работа си и организирал пищен пир в гората.
Но той искал този пир да бъде различен, незабравим. Помислил, помислил
и решил да престъпи забраните и да покани и кралското семейство и магьосниците
от четвъртата кула. Кралицата приела идеята на драго сърце и съобщила
новината на принца и останалите.
Дошъл денят и двете кралски карети, следвани от вълшебниците, потеглили
към гората. Не след дълго пристигнали на мястото, предварително подготвено
от краля. Кралицата от четвъртата кула слязла и подканила принца да
я последва. Но тогава вратата на каретата на третата кула се отворила
и от нея се подала превъзходната рокля на принцесата, последвана от
самата нея. Тя повдигнала сините си очи и в момента, в който зърнала
принца, ахнала. А той онемял пред прелестната гледка.
И вече знаели!
- НАЙ-накрая! Обядът е готов. – обявил кралят и всички заели местата
около кралската маса.
- О, кралю, – отговорила кралицата – всичко е прекрасно.
- Направо 6-6-6! – допълнил принцът от четвъртата кула, без да отделя
очи от принцесата.
Пирът продължил цял ден (или три). Принцът постоянно се опитвал да открадне
някой от свенливите погледи на принцесата, а тя отговаряла на всеки
негов опит с усмивка. И така, докато не дошла нощта и всички се върнали
в двореца.
Принцът не могъл да заспи. Цяла нощ в мислите му витаела прекрасната
принцеса и решил, че трябва да я види отново. На сутринта, отишъл в
гълъбарника и завързал малък папирус за крачето на един от гълъбите:
- Предай това на принцесата от третата кула – заръчал.
Гълъбът без бавене литнал и след секунди се озовал в третата кула. Тинг-динг.
Тинг-динг – изгукал и пуснал папируса в ръцете на принцесата. Тя
много се развълнувала. „Дали е от него?” – помислила си и бързо
го разгънала. Надеждата и била оправдана. Почеркът на принца с дата
и печат (на всяка страница) се разкрил пред нея:
Сърцето и затупкало още по-бързо. Настроението и скочило на върха на
скалата на емоциите. Не можела да повярва. Принцът искал среща с нея.
„Чак в осем!” – казала си тихо принцесата. Нямала търпение.
Решила да не оставя мислите си неангажирани, за да накара времето да
минава по-бързо. Хванала захвърлената на стола бродерия, но това не
помогнало. Принцът не излизал от главата и. Решила да поиграе с домашния
си любимец, но и това не могло да я разсее. Накрая слязла в двора и
отишла при личната си карета, която наричала Фактура и започнала да
я паркира.
И ето, че дошъл часът на срещата. Принцесата изприпкала в градината,
а там нейният принц я чакал с два свитъка в ръка.
- Ти дойде. – възкликнал той. – Ела с мен.
Принцът я хванал за ръката и я повел по пътечката. Лъкатушили между
дърветата и след няколко минути спрели. Принцесата се огледала. Била
на някакво странно място, което не била виждала до сега. Пред нея се
издигало едно огромно бяло платно. А на него светлината на звездите
си играела и създавала най-различни форми – като жива картина. Принцът
посочил една пейка с отлична гледка към платното:
- Осми ред, дванадесет и тринадесет. Тук сме. – рекъл той и двамата
се разположили върху нея. И се любували на движещата се картина, докато
първият петел не изкукуригал.
- Трябва да се връщам – извикала изведнъж принцесата. - Кралят не бива
да разбира за нас.
И така, двамата решили да пазят любовта си в тайна. Всяка вечер се срещали
в градината под прикритието на тъмнината и прекарвали нощите си, любувайки
се един на друг, докато 
зорницата
не останела последната звезда в небето. А през деня тайно разменяли
погледи и усмивки. Понякога се случвало някой от магьосниците да забележи
тайните им сигнали, но те умело го забаламосвали и всичко било прекрасно.
Една нощ принцът решил да направи подарък на своята принцеса. Накарал
готвачите от своята кула да му приготвят най-вкусните сладкиши. Сложил
ги в една красива кутийка и тайно пъхнал между тях най-ценното, което
имал – пръстена на баба си. Той бил семейна реликва отредена за голямата
му любов.
-
Искаш ли сладкиш? – попитал принцът, когато стигнали до езерцето покрай
кралството и и подал кутийката. Но принцесата била хапнала хубаво преди
срещата и отказала. Принцът се чудил, чудил какво да направи и изведнъж
му хрумнало:
- Ще ми подадеш ли един сладкиш?
Принцесата нищо не заподозряла и отворила кутийката. И какво да види
там – най-красивият пръстен, който някога била виждала. Тя не можела
да повярва на очите си. Принцът грабнал пръстена, поставил го на ръката
и и двамата дали клетва, че любовта им ще бъде вечна.
Но не щеш ли същата нощ, докато се връщали към двореца, на пътя им се
изпречила зла вещица:
- Му-ха-ха-ха! – изпискала вещицата – Вие двамата?... Заедно?... – Вещицата
потрила доволно ръце. – Кралят и кралицата ще останат очаровани. Му-ха-ха-ха!
И докато го изрекла яхнала метлата и отлетяла. Двамата останали на място.
Не знаели какво да правят. Трябвало да спрат вещицата преди да е издала
най-голямата им тайна, което щяло да сложи край на щастието им. Зачудили
се какво да направят и накрая решили, че най-добре било те самите да
разкрият тайната си.
На следващия ден, докато в двореца кипяла усилена работа, принцесата
отишла при краля, но решила с хитрост да се измъкне от евентуалното
му неодобрение:
- Магьосници... – започнала неуверено тя – какво ще правите в други
ден?
Всички погледнали озадачено и наострили уши.
- Защо питате, принцесо? – запитали в един глас.
- Ами... – казала плахо принцесата - Ще се омъжвам.
Изведнъж всички замлъкнали от изненада. Принцесата се притеснила.
- Кой е щастливецът? – чул се след малко глас от народа.
- Принцът от четвъртата кула. – отговорила тихо тя.
Всички наоколо ахнали. Оставили вълшебните пръчки и започнали да подхвърлят
принцесата във въздуха. Били толкова радостни от новината. А кралят,
като видял реакцията на своите поданици нямало какво да направи. Приветствал
с радост решението на дъщеря си.
Междувременно в четвъртата кула, принцът отишъл при кралицата и отново
пред всички магьосници попитал:
- Какво ще правите в други ден?
Магьосниците от четвъртата кула също се озадачили.
- На една сватба ходи ли ви се? – попитал отново принцът, след като
не получил отговор на първия си въпрос.
- Каква сватба? – попитали всички любопитно.
- Моята. – отговорил принцът.
Всички магьосници извикали в хор: „Ура-а-а!” и се хвърлили да прегръщат
принца. А кралицата останала толкова доволна от новината, че веднага
изпратила своя пощенски гълъб на краля:
Привет, свате. От сега нататък двете кули ще бъдат вечно обединени,
в добро и зло, в здраве и болест и нищо няма да ги раздели, благодарение
на голямата любов на моят принц и твоята принцеса. Нека животът им бъде
винаги една прекрасна приказка!
Три дни яли, пили и се веселили и заживели дълго и щастливо.
Дата на данъч... ъм... празничното събитие: 04 Декември 2010 г.