Имало едно време няколко (бива си го това няколко) малки момиченца и малки момченца. Те не били като всички останали хора, ами били изключително талантливи. Един ден решили да се разходят по калдъръмената уличка и да отидат до градския площад. Изведнъж, на пътя им се изпречил човек с катранено черна роба с черна качулка, обрамчваща в пълна сянка костеливото му лице и казал:

- Нож? Искате ли да си купите нож? Това е ножът на оцеляването. С него може да изрежете малки ябълкови човечета с всичките му там малки пръстчета, малки ръчички, малки очички.

- Не, благодаря - отвърнали децата – ние си имаме дълъг, остър и блестящ сатър за тази цел. – и отминали качулатия странник.

Като продължили нагоре по моста, не щеш ли, от другата му страна се появило едно зелено прасенце – да, зелено – като боята, която използвали в тунелите. То било мъничко особено, мъничко различно и с човешки глас им проговорило:

- Ще ме почерпите ли едно питие? Бих искало чаша кафе... А не! По-скоро бира... Не! Бирата по-късно... уиски, ирландско – двойно! Цял ден обикалям да търся пътя за Белград... минах от къде ли не – Прага, Л.А., Сидни... изтощих се...

- Нямаме уиски, ние сме просто няколко малки момиченца и малки момченца. Родителите ни са странни хора и не ни дават да пием уиски... пък било то и с маркуч!

- Под странни сигурно имате предвид пълни въздържатели?

- Не го оспорваме. Но ето, имаме вода – минерална и газирана. Пийни!

Прасенцето благодарило за добрината и добавило:

- ... и моля ви, ако видите група розови ядосани прасенца, не им казвайте, че съм минало от тук! Благодаря ви и на добър час!

Продължили по пътя си. И ето, че изведнъж пред тях притичала една гаведина, а след нея група селяни с бели капи.

- Видяхте ли на къде отиде гаведината? – попитали селяните.

- Натам – към Бразилия! – посочили децата. - Каза, че не е на мястото, на което би искала да бъде и е тръгнала да го търси.

- Благодаря! И от нас да знаете - извикали след като вече били отминали - не пийте топло вино - от топло вино кокалето болят!

Момиченцата и момченцата се обърнали и отново тръгнали към града. Направили няколко крачки и какво да видят – двама следователи седнали край пътя.

- Деца, ще можем ли да поговорим с вас насаме? – попитали следователите.

- Ааа... не сега, не сега... – отвърнали децата... – бързаме към площада!

- Почакайте! Ще ви дадем 5 долара примерно, ако ни помогнете... До нас достигна вест, че някой е искал децата... и се чудим кой е искал децата?! Вие да сте чули нещо?

Децата се спогледали плахо и казали:

- К-к-кои деца?

- Я Мекуша, я Твърдуша. – отговорили следователите в един глас.

- А-а-а! Тях ли! Ами... Хамелнският ловец на плъхове!

- Кой е искал децата? – недоумяващо попитали отново.

- Хамелнският ловец на плъхове! – повторили децата и продължили по уличката.

Когато най-накрая стигнали до площада били удивени от украсата му в стил френски романтизъм. В единия му край група младежи удряли по едни варели, а покрай тях няколко момичета пригласяли „Уа-а-а-а - уа!”. От другата страна един човек продавал бонбонки:

- Кой разбира - тук се спира! Бонбонки – феномен!

Децата веднага се насочили към бонбонките, но тогава нещо друго привлякло вниманието им – от градската кръчма Алегро се чул глас:

- Хайде, любе ле, да ходим към Иванкино за вода!

На момченцата и момиченцата им станало любопитно и точно когато се приближили, за да надникнат... из зад ъгъла се появила бабата на едното момченце.

- Бабо, не е това, което си мислиш! – оправдало се веднага то.

- Ни мъ бърка! – отвърнала бабата... – Аз отивам на масаж в Бразилейро!

- Фиу! – отдъхнало момчето. - „Какво става там мен не ме интересува. То си е между тях!” – помислило си и се върнало при приятелите си, които вече гледали със зяпнала уста към два орела в небето.

- Хей, какво стана с театъра?! – изведнъж извикало едното момиченце.

- Да! Да! Да не закъснеем – чул се групов възглас и всички тръгнали натам.

И ето, че най-накрая достигнали заветната цел – ТЕАТЪРА, където две пухени момичета и едно пухено момче им казали:
На сцената вие можете всичко, нямате граници, освен вашите собствени души. Там вашите въжделения, вашите стремежи... са напълно осъществими. Всеки нюанс от вашите емоции, които в живота никой не забелязва, на сцената се следи под лупа. Ето затова бъдете горди, че сте в тази професия!

... а за нас ще бъде удоволствие голямо – то се знае
аплодисментите за вас да даваме без много да се маем -
от първи ред в най-големите театри – най-добре!
Успех нататък! - желаем ви го от сърце!

ЧЕСТИТО ДИПЛОМИРАНЕ! :)